Този петък и събота (12 и 13 май) бяха посветени на teambuilding - тръгнахме в петък рано сутринта към Карлуково, където ни чакаше специално ангажирана за целта фирма. Можеше да си водим половинките, дойдоха почти всички колеги (без Пацо, Ваньо и Димо) - бяхме общо 28 души. Не ни казаха в какво ще се състои teambuilding-а - било изненада (или невъзможност да се откажеш докато е време :).

След като първо изпуснахме обивката за Луковит, а после се повъртяхме малко и в самия Луковит, към 10 часа бяхме на разклона за пещерния дом при Карлуково. В съседство имаше кариера (работеща!), която през има няма 10-15 мин взривяваше по нещо и ние подскачахме. Както ни обясниха по-късно - това бил другия отбор по teambuilding :)

Събрахме се всички (6 коли), закусихме със сандвичи и тръгнахме към пещерния дом. Там ни чакаха, както се оказа, истински алпинисти с цялата екипировка - каски, въжета, седалки и какво ли още не - 2 момичета (Яна и Сиси) и 4 момчета (Христо, Жоро, Петър и Пламен). Пещерата при Карлуково се казва Проходна - има две големи дупки, като очи са...



Разделиха ни на 3 отбора от по 7-8 души (в крайна сметка само 22-ма щяхме да участваме в teambuilding-а, другите отидоха да проверят кръчмите на Карлуково). В нашия отбор бяхме аз, Деси, Сиса, новата ни колежка Дени, Тишо Jr, Тишо Sr, приятелката на последния Дари и Цецо. Водач ни беше Христо - най-опитният от групата.



След началния инструктаж другите тръгнаха напред, а ние останахме на поляната по двойки в опит да се разплетем от две въжета. Добре че Дари го беше правила преди това - разплетохме се и тръгнахме по пътеката към пещерата.



По средата на пътеката стигнахме до първата ни задача - имаше носилка и ние трябваше да пренесем един от нас по-напред по пътеката към пещерата. Оказа се, че Дари е най-лека - понесохме я, а пътеката е ужасно тясна - стигнахме някакси до определеното място без жертви. Успех - получихме първия си плик - в него имаше част от пъзел с разни букви и цифри и упътване къде да отидем за втората си мисия. Минахме покрай отбори 1 и 2 - едните правеха паяжината, а другите - ските. Понеже нашият отбор в крайна сметка не прави паяжината, защото не остана време, сега ще ви кажа за какво става въпрос - със завързани очи един човек от отбора трябва да премине през въжетата, като другите го навигират и му обясняват как да се движи.



Тръгнахме към втората задача - трябваше да открием метална стълба по скалите и да се изкачим по нея до друга пещера. Вървяхме по доста по-неприятна пътека - беше валяло предния ден и беше ужасно кално и хлъзгаво. Намерихме стълбата - обухме си седалките, вързаха ни с осигурително въже и започнахме да се качваме по нея. При всички изпитания си казваш - това аз никога не мога да го направя, след това се оказва, че ти всъщност го правиш без особени затруднения и се чувстваш супер доволно - я виж ти, какви работи мога :)



Качихме се по стълбата всички - в пещерата ни чакаше логическа задача в стил Индиана Джоунс. Раздадоха ни челници, за да намерим знаците в тъмната част на пещерата. Справихме се бързо, получихме следващия плик - трябваше да тръгнем по посока река Искър към друга естествено осветена пещера, където ни чакаше следващото приключение. Не слизахме по стълбата, а отстрани по една пътека.

Намерихме пещерата, но пликът със задачата висеше на въжета на около 3-4 метра височина. Трябваше да направим човешка пирамида, за да стигнем до плика. Тишо Jr и Цецо вдигнаха Сиса, аз я осигурявах с Христо. Тя успя да стигне въжетата и една малка стълба, промуши си крака през първото стъпало и успя да се протегне и да стигне плика. Свалихме я долу, прочетохме задачата - сега пък някой трябваше да се завре в малката дупка до нас и да извади друг плик. В указанията се казваше това да е този, който най-много си е почивал по време на другите задачи. Деси се нави - легна по корем върху един чувал, взе плика някъде там и я издърпаха за краката обратно.

Новата задача гласеше: качете се отстрани на платото и ще стигнете до големия рапел, имаше също нова част от пъзела. Пак седалките, въжето, започнахме да се катерим по съседната скала. Качихме се на платото, откъдето се откриваше страхотна гледка:



Тръгнахме към рапела - щяха да ни спуснат от 40 метра височина. На пръв поглед изглеждаше малко страшно, Сиса щеше да е първа - не че искаше, Христо я избра. Реших да съм втора - не ми се чакаше да минат всички, щях допълнително да се изнервя. Деси категорично се отказа. Щеше да слезне отстрани по друга пътека с Христо накрая. Спуснахме Сиса, всичко изглеждаше нормално. Тръгнах аз - завързаха ме с въжетата - от едната страна Жоро отпуска, от другата страна Христо и останалата част от отбора. В първия момент трябва да седнеш на седалката, като се държиш за въжетата обаче, минаваш през малко скали в самото начало на спускането - неприятно е, защото ти ужулват ръцете. Но след това - висиш от 40 метра и разглеждаш - спускат те съвсем бавно - усещането е невероятно:





Долу те чака друг човек от групата и те отвързва от въжето. Изчакахме да слезнат и другите, след това заваля дъжд - върнахме се вир-вода да обядваме в пещерния дом.

Публикуване на коментар


Ако попадате за пръв път в този блог и ви е интересно, можете да се абонирате с RSS четец или с имейл в полето отстрани ->